1. "Лавина" на Блага Димитрова

 

 Ненадмината класика, изразяваща вечния стремеж към самодоказване и постигане на невъзможното. Темите за любовта и приятелството по време на оцеляване в планината са преобладаващи. С изкачването на върха алпинистите преодоляват и своите различия и неразбирателства в името на това да бъдат заедно. Авторката е преплела едновременно пейзажното описание заедно с описанието на чувствата на всеки един от героите. Те са представени като хора, готови да поемат риск и дори да загубят живота си в името на това, което обичат. Няма да ви издавам края, за да не ви развалям удоволствието от четенето. Защото то напълно си заслужава. Предоставям ви и няколко цитата от романа, пък вие си направете изводите. :)

Човекът е незавършеност. Ако би се увенчал със завършек, той би стигнал съвършенство. Ако има съвършенство, няма да има развитие. Съвършенството би било връх, край, финален акорд. Човекът е развитие. А развитието е незавършеност, продължение, нова незавършеност. Вечна незавършеност.

​

Books | Loveforbooks books review life

 

2. "Там, където не сме" на Георги Господинов

​

 Така определя стихосбирката си самият Георги Господинов. Аз не намирам друго по-подходящо описание и затова ще ви оставя да създадете свое мнение за някои от стихотворенията му, които ме впечатлиха най-силно:

 

Там

​

Там,

където не сме,

е вечен следобед

и лято,

муха и небе

и всичко, което

не бе,

ала беше,

е там.

Там е купата,

дето се счупи,

сега - цяла

като по чудо.

Там е мама на 20,

която не помня,

там е роклята, дето

не посмя да си купи

и сега й отива,

там е баща ми,

висок и красив,

там надничам и аз

за секунда,

но още е рано,

още ме няма

там.

 

Една нощ

​

Една нощ луната ще си отиде завинаги

Една нощ приливите и отливите ще спрат

Една нощ вълците ще усетят първи

и ще вият объркани в тъмното

Една нощ поетите ще изгубят и тази метафора

Една нощ някой ще каже

щом и луната избяга от нас

Една нощ по абсолютно същия начин

ти ще ми обърнеш гръб

Една нощ сантиметър по сантиметър.

 

Изкуството на следобеда

​

Стоя и гледам как

следобедната светлина

превзема стаята

пълзи по книгите

по коледните картички

по боровата клонка, по играчките

по ябълковото зелено на стената

и се оттегля във обратен ред

това е чистото изкуство на следобеда

изкуство за изкуството

следобед за следобеда

без фабул и публика

така съм лек

и прожектиран

минава облак

и умирам.

 

За сега само загатвам с горните стихове, ваш ред е да се запознаете и с останалите. :)

 

3. "И всичко стана Луна" на Г.Г.

​

 Както виждате, Георги Господинов ще заеме две от местата в класацията ми със своите произведения, тъй като истински ме впечатлиха. :) Все пак се сдобих с нея лично от автора на панаира на книгата през май в София. Не само добър писател, но и изключително дружелюбен и усмихнат човек. Този път книгата е сборник с разкази, всеки от които крие в себе си мистерии и мъдрости за света, който ни заобикаля. "Истории за любов и край, с предчувствие за чудо, както би казал Гаустин. Вгледани в лицата от последните дни, вслушани в гласовете им." Деветнадесет разказа, от които ще ви представя само един, който най-силно ме впечатли.

 "Обащиняване" е разказ за едно отчаяно момче от сиропиталище, което прекарва детството си в търсене на баща. Под понятието "баща" той разбира нещо, на което можеш да разчиташ, да те изслуша и дори да довериш най-дълбоките си тайни. За първи свой баща той избира кестенът в двора на сиропиталището. Става обект на подигравки, защото си говори с дървото и след известно време дори го отсичат. Без да им мигне окото колко много значи то за момчето. Вторият баща става бюстът на Сталин през 1953 г. Той пък е хладен на прегръщане, но все пак всява уважение у хората и не го закачат заради него. Но по-късно отстраняват и него, тъй като решават, че вече не бил толкова добър. Третият и последен баща момчето открива именно в уличното куче - винаги изслушващо до край, гледайки с разбиращ и влажен поглед. Колко ли любов и преданост са събрани в този поглед? Заедно се грижат един за друг повече от 4 години, докато уви... един ден то бива прегазено от камион и захвърлено като един прост боклук. Тогава детето за първи път се разплаква и осъзнава, че никога няма да намери свой баща. Идва негов ред да стане баща - и така осиновява две котенца и започва безвъзмездно да се грижи за тях.

​

4. "Подир сенките на облаците" на Пейо Яворов

​

 Творчеството на Пейо Яворов е несравнимо заради всички емоции, които той успява да опише в творбите си. Страстта и искреността, с които пише се усещат още от първия стих. Яворов винаги е творял спрямо чувствата си и това, което го е вълнувало. И това са неща, в които всеки един от нас ще се припознае и усети като свои. 

 

Вълшебница

​

Душата ми е пленница смирена, 
плени я твоята душа! - пленена,
душата ми е в тихи две очи.
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; - аз те гледам; - век измина
Душата ти вълшебница мълчи.

​

Две души

​

Аз не живея: аз горя. Непримирими

в гърдите ми се борят две души:

душата на ангел и демон. В гърди ми

те пламъци дишат и плам ме суши.

 

И пламва двоен пламък, дето се докосна

и в каменът аз чуя две сърца...

Навсякъде сявга раздвоя несносна

и чезнещи в пепел враждебни лица.

 

И подир мене с пепел вятъра навсъде

следите ми засипва: кой ги знай?

Аз сам не живея - горя! - и ще бъде

следата ми пепел из тъмен безкрай.

 

5. Поезия на Петя Дубарова

​

 Краткия, но изпълнен с трепетни мечти и преживявания живот на Петя Дубарова е едно от нещата, които ме привлякоха към нейното творчество. Дори може да се каже, че не аз го открих, а то мен в точния момент. Зачетох въпросната стихосбирка, в която буйната девойка изливала душата си. Многократно съм размишлявала над краткия й житейски път - нима е позволила на отчаянието заради отхвърляне от любимия й да я завладее на толкова крехка възраст? Любовта е успяла да я погуби или тя самата е позволила на собствените си терзания да го направят? И така стига до самоубийство. Въпреки всичко, Петя Дубарова е неоспорим талант, който тя проявява още от малка. Ето и едно стихотворение, в което всеки ученик се припознава:

​

Мисли в час

​

Омръзна ми да бъда все послушна -

да слушам и мълча, да бъда в час

и само химикалът ми да шушне

по бели листи със мастилен глас.

 

Омръзна ми контролни да ме дебнат,

а после в мисълта ми да тежат,

да бъда груба, нервна и враждебна

дори и с мама някой път.

 

Омръзна ми да бъда черно-синя,

в престилка като прилеп - с нощен цвят,

и с чувството на грешна монахиня

да нося в себе си мечта за свят

 

тъй пъстър, както всъщност е дъха ми

в момичешката своя дълбина.

Гимназията всекиго измами,

от всеки взе по капка светлина...

 

Разбирам, че съм зла, неблагодарна...

Но блика пак звънецът сив мажор.

Той идва срещу мен самоуверен

да продължиме вечния си спор.

 

5.5.1977 г.

 

6. "Когато "тръгвай" значи "остани"" на Ралица Генчева

​

 Отново се прехвърляме на съвременното творчество, а именно това на Ралица Генчева, която вероятно е позната на много от вас под псевдонима Charly Wilde. Уникален човек и творец, който съумява всеки ден да е позитивен и вдъхновяващ. :) Гореспоменатата книга е електронна, която всеки от вас може да прочете безплатно, след като се абонира за нея. Ето и любимата ми част:

 

не знам дали беше

грешното нещо

в правилния момент

или правилното в грешния.

и двете

болят еднакво.

​

Плиткото е за страхливци

​

под моите белези

е моята красота,

под моята красота

е моята любов.

​

7. "Затворисърце" на Константин Трендафилов

​

 Изключително много се радвам, че реших да си закупя и тази книга от миналогодишния пролетен панаир на книгата в София. Прочетох я няколко седмици след това и все още е запечатана в ума ми. Едва втора книга на артиста, но и втори бестселър. :) В романа са преплетени съдбите на двама мъже, които са на пръв поглед напълно различни, но се озовават в затвора поради еднакви причини - жени. Как стигат дотам и успяват ли да се измъкнат от тинята, в която сами са затънали? Е, аз поне успях да извадя доста цитати от нея и ще ви предоставя няколко:

 

"Тук идва следващият ми въпрос към точните науки, а именно - защо времето е толкова променливо със скоростта си? Би трябвало винаги да тече еднакво. Но когато ти е скучно, то се точи като гъста сметана през шприц прекалено тесен отвор. Колкото и да се напъваш, не можеш да го избуташ по-бързо. А когато се озовеш в една от онези коварни като бялата смърт прегръдки, в които потъваш и потъваш, мозъкът ти като че ли изключва. Чуваш, че нещо е профучало покрай теб, прекъсваш прегръдката и разбираш, че е било времето. Поглеждаш през прозореца и вече не е лято - есен е."

 

"Когато нещо толкова красиво ти се вижда толкова грозно, време е да си тръгнеш."

​

"Разбрах, че има два вида сутрини. Тези, в които чувстваш дневната светлина като прожектор, който осветява срама ти, и тези, в които ти се струва, че светът е чакал да се събудиш, за да разцъфти вежливо пред очите ти."

​

8. "Преди да се родя и след смъртта ми" на Ивайло Петров

​

 Имах радостта да се запозная с романа на знаменития писател Ивайло Петров едва в осми клас. 

 Невероятно е как разказва за живота в отвъдното, сякаш вече е бил там и прибавя присъствието на фантастични и мъдри духове. Успя да ме пренесе в един отдавна забравен свят на духове и да направи връзка между минало и настояще. Проследяваме пътя на самия герой в повестта и начина, по който той вижда живота си и този на близките си. Отразеният хаос в родовото ни съзнание от онова време не позволява да разбърка и мислите на читателя, а напротив - да осъзнае своите ценности. Ивайло Петров е усвоил тънкостта да внесе хумор и ирония, но едновременно и сериозност във всяка една част от творбата си. Ето и едни от любимите ми мисли от романа:

 

"Природата не е тъжна, нито весела, но ние сме безкрайно нищожни пред нея и искаме да я подчиняваме на нашите чувства и настроения. Когато гледаме в късна есен хилядите стъпки по пясъка, ние си казваме, че плажът и морето са тъжни, защото тъгуваме за живота, който е кипял там през лятото."

​

"Велики човеко, приятелю Исусе! Ти проповядваш любов не само към ближния, но и към враговете. Как да обичаме враговете си? Учиш ни да не отвръщаме на злото със зло, защото така се поражда друго, по-голямо зло. Но ти знаеш, че още в твое време, а и преди и след него, светът се е крепил на злото, както твърди един твой светец. Вярвал ли си наистина, че ако не се съпротивляваме на злото, то ще изчезне? Ето, в това е твоето величие - да създаваш надежда у човеците с цената на живота си..."

 

9. Поезия на Никола Вапцаров

​

 Както са казали литературните критици, но и всички читатели сме усетили, Вапцаровата поезия е поезия за човека - разбираща, съчувстваща и изразяваща истинската му ранимост. Мечтите, вярата му, одухотвореността му също не остават на заден план. Нима не усещате онзи копнеж и нежността от стихотворението "Прощално" , от което изтръпваме:

 

Прощално

​

На жена ми

 

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и далечен гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя -

вратите не залоствай.

 

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам -

ще те целуна и ще си отида.

​

Или пък "Песен на жената":

Песен на жената

 

Днес тревожния покой

дебне в малката ни къща.

Стихна боя, мили мой,

ала ти не се завръщаш.

 

А те молих, плаках аз,

ти защо не ме послуша?

Тръгна. В стаята тогаз

стана тихо и задушно.

 

Само моето сърце

чувах как тревожно бие

и протегнала ръце,

исках пак да те открия...

 

Аз ревнувам, Фернандес,

мразя даже тази дума

"свобода", която днес

те увлече тъй безумно.

 

Може би си прав, нали?

Може би си прав, любими,

ала мене ме боли

и тежи ми, и тежи ми

 

тая страшна пустота,

легнала във нашта стая.

Хлопна пътната врата - 

Няма да се върнеш. Зная. 

​

10. Поредицата "Тина и половина", "Графиня Батори" и "Макс" на Юлия Спиродонова

​

 Едни от ранните ми запознанства с родната литература е именно творчеството на Юлия Спиридонова. Тя е авторка главно на детски и тийнейджърски романи, като отразява всички проблеми, които вълнуват нас - младите хора. И то по един забавен и развлекателен начин, който помогна да прочета книгата в рамките на един или два дни. :) Писателката с прякор "Юлка" е помогнала на мнозина тийнейджъри да повярват в себе си и по-лесно да преодоляват проблемите в училище, но и да осъзнаят колко незначителни и временни са повечето от тях... Наистина ли това, че си наддала няколко килограма и че с приятелката ти харесвате едно и също момче са проблеми от световен мащаб? Всичко е преходно и всеки проблем ни дава някакъв опит и точно това е разказано през погледа на Тина и половина, графиня Батори и Макс... Ще разберете връзката между тях тримата, само ако прочетете триологията. :)

​

11. "Тютюн" на Димитър Димов

 

 Романът на Димов въздейства по особен начин на всички следващи поколения. Историята на "Никотиана", живите образи на героите Ирина, Борис, Павел и Лила оставят траен отпечатък в съзнанието на читателя. Въпреки че му се налага да преработи първоначалното си издание и да добави нови действащи лица, историята не се разваля и не губи силата си, а напротив - подсилва се още повече.

 Всички се удивяваме от моралния разпад на българите, злоупотребили с дадените им власт и богатство. Бедността е средство за озлобяване и предизвиква алчност у Борис, а у Ирина парите я подтикват към леност и разврат. Въпреки всичко никой не е виновен за изборите, които сами са направили в своя живот, винаги е имало други начини за действие, които може би нямаше да им донесат толкова доходи, но поне щяха да заспиват с чиста съвест.

Не мога да преценя кой том ми хареса повече, защото действието ставаше все по-напрегнато с всяка прелистена страница. Но разгръщайки втората част на романа, осъзнах че най-мрачните ми предположения за съдбата на Ирина са се сбъднали. На фона на цялата неправда, алчност и злоба в буржоазното общество контрастират честността и вярата на работническата класа, представлявана от тютюневите работници. Екранизацията на книгата също е добра за времето си, но романът е едно задължително четиво, за чийто прочит никой няма да съжали. Ето и някои любими цитати от романа:

​

"Ирина беше много горда, за да покаже, че страда, много пламенна, за да се примири, и много ревнива, за да му прости. Така тя потискаше у себе си постоянен хаос от болка, горчивина и раздразнение, от любов и накърнено честолюбие, който я караше да се затваря още по-дълбоко в себе си."

​

"И тогава почувствува мъка (Павел), задето тя бе едновременно толкова героична и слаба. Слаба - поради своята чувствителност и героична - със своето себеотрицание.(Варвара)"

​

"Но колко трудно бе да пожелаеш щастие другиму, когато никой не те обича, когато сам свършваш, потъваш, загиваш..."

​

"А към това равнодушие може би се прибавяше и лекото отвращение, което уравновесените и силни мъже изпитват към всяка развратница. И тогава тя разбра, че никога нямаше да го спечели и че през оная нощ любовта бе само минала покрай нея, без да я докосне."

​

"Същата болест, усложнена с други грехове, беше отнесла татко Пиер в гроба, а към нея крачеха сигурно фон Гайер и Борис. И сякаш тя бе възмездието, в което се въплотяваше гневът на хиляди работници, които манипулираха срещу жалки надници златните листа на тютюна."

​

"Любовта, която ги съединяваше, бе проникнала в душите им още по-дълбоко отпреди. Сега тя се намираше в пълна хармония с онова, за което се бореха."

​

​

11. "Балада за Георг Хених" и "Германия, мръсна приказка" на Виктор Пасков

​

 "Балада за Георг Хених" е една книга, с която се запознах през лятото на 2018 г. Това е роман, който НЕ те оставя НЕпроменен. А напротив - оставя отпечатък в съзнанието и (може би) те прави по-човечен и разширява мирогледа ти относно онзи слой на обществото, който някак си винаги остава забравен.

 Историята за майстора на цигулки Георг Хених е подходяща за тези, които искат да изпитат състрадание не само към забравения майстор, но и към цялото общество, което той представлява. Пасков успява да внедри състрадание дори и в най-студените души. И това ако не е "цар Виктор", когото Хених си е представял... Още една реална човешка история, за която се надяваме да е художествена измислица... Но за жалост не е, историята му е напълно реална.

 Правилно казват, че който не е чел Пасков, е изпуснал много. Още един задължителен български автор. Друга негова книга, която прочетох няколко месеца по-късно, е "Германия, мръсна приказка". Признавам си, че заглавието първо ме прикова. Накара ме да се запитам какви ли мръсни тайни в миналото си крие днешната идеализирана Германия. 

 Пасков успява за пореден път да внесе смут и страх чрез реалността от едни тежки времена в "Германия, мръсна приказка". Повод за радост на днешния човек е, че не живее в такова време. Но социализмът е нанесъл щети, които са все още непоправими.

 Цинично и без да ни спестява и най-неморалните и невъобразими сцени, Германия изглежда по различен начин след прочитането на тази книга. Вече не наподобява на западната култура, идеали и морал, които си представяме. Принизена е до много по-ниско, дори скотско ниво. Оказва се, че несправедливостта може да бъде навсякъде. Дори и в най-развитите страни съществува неразбирателство и озлобление, насочено към чужденците (въпреки че по онова време Германия изобщо не е била такава каквато е днес).

 Тръгвайки да търси спасение в Германия, героят намира унижение и безчестие към собствения си труд. Възможно ли е човек да се съхрани в лишена от човечност среда и има ли друг изход освен бягството?

„Времето изобилно тече и изтича. Изобилие от нещастливи мисли. Очите ми, втренчени в тъмното, се мъчат да видят зад него, а душата ми е свита като бито куче.”

​

​

​