Изкуството да пишеш (и да четеш)

Не всеки човек е редовен и запален читател, както и не всеки човек притежава способността да пресъздава нови истории чрез мислите си. И в това няма нищо лошо. Но тук ще говорим за изкуството на четенето и писането и ще ви споделям мои "творби" в проза и поезия. (: Enjoy.

---

---

Не се притеснявайте, историята не е лична и биографична, че след едно публично четене се наложи да успокоявам хората... :)

Ще бъде слънце любовта ми...

Време е за една трагична, но същевременно трогваща история, скъпи читатели. Нека не звучи черногледа. Из случките има и много цвят и радост, потънали в забрава от неосъщественост... Е, приятно четене!

Всеки един нов живот се познава по първия вик. Способността да извикаш и да бъдеш чут е знак за воля за живот от край време и продължава през целия живот докато не бъде заглушен. Когато се родих, не знаех че и аз съм плод на една несбъдната любов, но въпреки това извиках. За да ме чуят и да останат заедно заради моя така дългоочакван вик.

Винаги съм имала афинитет към невъзможните любови, толкова че се случва да ги изживявам. Нима и децата сме обременени със съдбата на родителите си като добавяме от своята собствена, бавно изменяйки я в една съвсем друга? Но да преминем по същество. Не че родителите ми не са се обичали. Просто осъзнали, че не могат да превъзмогнат различията си и всичко било срещу връзката им, която все по-трудно се крепяла на празни обещания, че всичко ще бъде наред. Клише. Бавно, но сигурно започнали да се отчуждават. И точно тогава се появих аз. И така се оказах единственото, което ги свързвало. Една малка точица, все още ембрионче, решило да разтърси света около себе си с новината за появяването си. Единствената причина, поради която те останаха заедно. Но не за дълго. Проблемите и неразбирателствата продължили и след раждането ми. Поне така ми разказва днес баща ми, когато го запитам защо майка ми ни е напуснала. Понякога не знам дали да му вярвам. Винаги съм имала чувството, че не ми е казвал цялата истина, сякаш крие нещо от мен. Това чувство се задълбочи все повече с годините, карайки ме да се вглъбявам в себе си. Но заедно с този процес се задълбочи и жаждата ми за истината. Какво толкова я е накарало да ни напусне, не съм ли й била достатъчна, или по-лошото - предостатъчна? Все някога щях да разбера, но нека първо дам ред на другите истории, водещи ме към нея. Накрая винаги си спомняме за нещата, които сме могли да направим, но не сме имали смелостта. Същото е и с неосъществените запознанства и любови... Продължаваш да се питаш какво би било ако все още беше с „онзи” човек. Доста често си задавам този въпрос, но така и не намирам отговор. И се задоволявам с нашенската поговорка; „Всяко зло за добро.” Но в дни като този дори и тя не ми дава спокойствие и мир. Тогава ми се приисква да се пренеса в някоя паралелна вселена, виждайки живота си през друга призма. Възможно ли е да е по-лоша от настоящата?

Ще започна с първата ми любов. Случи ми се малко след като навърших петнадесет години, но с ненужни травми в съзнанието. Като малка обичах да казвам на баща си, щом ми се скара: „ Но татко, аз вече не съм дете!” И почвах да му се карам. Но това време отмина и осъзнах как ми се иска да върна времето назад и да остана дете завинаги. Впоследствие пораснах преждевременно от желание да навляза в света на възрастните – най-коравосърдечният свят.

Въпросното момче, което въпреки крехката ни възраст, ми показа какво е любов. Сладък трепет при мисълта за първата любов и всяко ново начало, при мисълта за които ще изтръпвам до края на дните си. Беше 12-и август, денят в който се срещнахме – тогава самолетът Боинг катастрофирал над Осутака в Япония, отнемайки живота на 520 души. Може би наистина няма случайности в този земен свят. Но за съжаление първата ми любов не свърши като в приказките, както беше започнала. Краят настъпи твърде неочаквано дори и за мен, която току-що бях вкусила от щастието. Оказа се, че момчето с медените очи не бе достатъчно силно да премине заедно с мен през един от най-тежките периоди в живота ми.

Самият случай, поради който се намерихме (за да се изгубим отново), беше завръщането на майка ми след десет години отсъствие. За да не откривам истината за майка ми, ме пратиха на екскурзия с училище. Там поне бях с други деца, които просто искаха да се опознаят помежду си. А пък за да не откривам истината, открих любовта. Нима тя не е истината?

Но щом се завърнах от вековните хижи с мирис на горски чай и диви плодове, изпълнени с чувство за безгрижие за идния ден, ми се наложи да се сблъскам с реалността. Не издържах. Не знаех дали да съм гневна или да се радвам, че се връща без предупреждение. И то за да ни съобщи, че ще замине отново. Кой човек се връща, за да си тръгне отново? Защо трябваше да ми причинява това точно в онзи момент? Нима не можеше да се върне малко по-късно? Какво целеше с появата си онази безскрупулна и жестока жена, която чувствам непозната? Забелязах, че външно си приличаме, но осъзнах, че никога няма да заприличам на нея духом. След тези динамични и неочаквани събития започнах да се държа странно, самата аз не се разбирах. В началото бях енергична и превъзбудена, а след като ни напусна отново – изгубена и нещастна. Не разбирах какво се случва с мен. Истинските приятели ме разбраха и останаха мен, другите, които си тръгнаха, не ги и виня. Представям си колко е отблъскващо и безпомощно едно объркано и травмирано дете. Към днешна дата съм простила на всички, дори на тези които не са ми искали прошка. Единственият човек, когото все още обвинявам за миналото и поради когото не мога да продължа напред, съм самата аз.

---

Пътищата, които водят към дома

Какво си представяте, когато чуете думата „дом”? Обширните поля, планини, реки на родината, домашният уют, мирисът на прясно сготвена баница от баба, прегръдката на мама след тежък ден? Все неща, които ни навяват сигурност, която може би не ще намерим докато не създадем свой собствен рай. Този идеализиран свят ни вдъхва чувство за безкрайност. Сякаш ще просъществуваме вечно в това пъстро мехурче, наречено още зоната ни на комфорт. Без никой да го спука и да ни измъкне насила от него. Кой смее да ни кара да надмогваме себе си и своите страхове? Та нали дори и да има трудности мама или тате ще са при нас да ни помогнат и предпазят, че дори и да решат проблема вместо нас?

И така постепенно ударите ни връхлитат един по един. Сърцето бива разбито пак и пак, но в крехкото си съзнание винаги се връщаме обратно към бленуваните, но отдавна отминали спомени. Илюзията се разотива като една мъгла, спусната като завеса пред очите ни и най-после съзираме истинската картина. И тя е по-страшна, отколкото сме очаквали и не можем да избягаме от нея, докато първо не я преодолеем. Не можем да останем в прегръдката на мама завинаги. Тя ни пуска както птиче от своето гнездо, за да полети, щом вече е готово. Но ние готови ли сме за първия удар? С времето разбираме, че имаме два единствени варианта – да се сринем и да останем ниско долу със сведена глава или пък да полетим към висините с разперени крила. Както Маргарет Атууд е казала: „Когато нещата са наистина зле, можеш да се разсмееш или пък можеш съвсем да се сринеш.” Не е ли по-лесно и мъдро просто да се надсмеем над себе си и да гледаме нещата отвисоко и обективно? Насмешката и самоиронията може да са най-добрите помощници за справяне с проблемите.

Но колкото и потиснати от обществото да се чувстваме, най-голямата ни грешка ще е да се поддадем на конформизма и да станем част от тълпата. Да се обезличим. Да забравим себе си и собсвената си идентичност. Дорис Лесинг е казала: „Мисли погрешно, ако искаш, но при всички положения мисли самостоятелно.”. В българското общество хората често са склонни да одумват и завиждат на щастието на другите. Тези, които са се борили, за да го постигнат, докато „големите” критици и разбирачи по цял ден бездействат , разчитайки на паричките на мама,а най-големият им идеал е да се наслушат на чалга в някоя дискотека и да „забият някоя мацка”. Именно хората и начина на мислене на мнозинството ме кара да се отдалеча от България и нейните проблеми. Колкото и красиво да ми изглежда миналото, то е един далечен мираж. Силно вярвам и се надявам, че бъдещето, което предстои на нашата мила родина, е по-хубаво.

България си има своите райски кътчета и добри и искрени хора, за които се молим да не се изморят да чакат за промяна. Обещанията не струват нищо без съответните действия. Сега може и да избягам, но винаги ще има нещо, което ще ме връща към България. Не вярвам, че ще намеря тази автентичност на духа, където и да е другаде, но тук животът се превърна в оцеляване, а човек първо трябва да опази и съхрани себе си. Не можем само ние да се жертваме за държавата, без тя да ни се отплаща. Време е и тя да се жертва. Затова и търсим нещо ново и по-добро. И въпреки това, България остава винаги в сърцето. Райското кътче на Земята, което винаги ще е готово да ни посрещне, независимо колко далеч сме отишли. На добър час, Българийо, и нека когато се завърнем отдалеч, хората ти да са по-щастливи и спокойни, неизпитващи нужда да те напускат. Тогава вече не ще те изоставим.

---

Душата ми е пленница...

В плен си. На собственото си тяло, на собствената си вяра. Но това не е краят. Все още има надежда за спасение за всекиго дори и за теб.

Ето така се чувстват повечето хора през някакъв етап от живота си, намиращи се в безизходица и безкраен световъртеж, от който така и не могат да се възстановят. Не и сами. Ако си помагахме взаимно, душите ни нямаше да са в плен на собствените си мисли и предразсъдъци. Всъщност това, което ни спира, сме самите ние. Липсва ни разбирателство и приемственост. Тогава се затваряме в себе си, оправдавайки се с обстоятелствата.

„...Тогаз духът в смирение разбира

тъмата в толкоз светлина;

тогаз духът в смирение постига

зарята в толкоз тъмнина; -

и аз горя сред пламъците нежни

на вечната душа - и мра:

унесен,

аз тихо глъхна, като тиха песен -

в прохладна сладост на гърдите мра

на майката природа...”

„Самота” от Пейо Яворов

В моменти на тъга хората често се осланяме на силата на природата, като разбираме колко нищожни сме пред нея и колко маловажни са ежедневните ни проблеми. Нищо не е вечно и това може както да ни радва, така и натъжава. Тогава защо изобщо берем грижи? Защо си усложняваме живота, вместо да живеем ден за ден? Въплъщаваме чувствата си чрез природни явления, стихии. Сякаш не можем да укротим бушуващата у нас буря... Към какво да насочим тази жизнена енергия? Тя би могла да бъде опустошителна или възраждаща, създаваща нещо красиво.

Кари Фишър е казала „Вземи своето разбито сърце и го превърни в изкуство.” Така са се родили безброй красиви творби. Например докато художниците рисуват те не мислят - те чувстват. Същото е и с музикантите. Те са пленници на собственото си изкуство. Излиза, че чувството е в основата на всичко и много лесно се усеща кога нещо се прави от сърце и кога не. Единствено тогава създаваме нещо красиво и стойностно чрез търсене на себе си. Дали ще позволивам на тази буря да ни опустоши или да я надвием зависи от нас. Защото в противен случай задържаме гнева в себе си, той ни разяжда отвътре и в повечето случаи се превръща в болест. Ние сами градим съдбата си, сами правим изборите си и нямаме правото да обвиняваме никого за това. Или водим обстоятелствата, или те водят нас. Смирението ни е в повече, докато неотстъпчивостта и борбата липсват. Тогава на какво или на кого позволяваме да ни вбесява, разочарова или дори „пленява”? Чувството не позволява да се мисли за нищо друго, човек забравя самия себе си и е напът да загуби своята вяра. А загуби ли вяра, загубил е всичко.

Интересно ще е да се прехвърлим в съвремието и да съпоставим на какво робува модерният човек. Сякаш преди на живота се е гледало повече като на пътешествие, а не като състезание. А днес всеки иска да бъде най-добрият, най-бързият, най-умният, най-смелият, най-перфектният... Но не се ли самозабравяме в този непрекъснат стремеж да бъдем превъзходни? Съвършеността е еднообразна и скучна, докато нейната противополжност крие винаги нещо ново, непредсказуемо. Нима несъвършеността е равна на незавършеност? Днешният човек е много по-зависим от мнението на обществото и общоприетите норми в днешно време, отколкото преди години. В плен на модата, в плен на традициите, в плен на желанията на своите родители, приятели...

Дори политически погледнато да сме свободни, ние продължаваме да робуваме в свой измислен свят, сякаш ни е страх да почувстваме свободата или просто още не сме свикнали с нея. Но какво ще стане, ако в един момент осъзнаем, че сме напълно свободни? Нима обществото може да ни отнеме свободата да бъдем себе си? Само ако му позволим. Защото в крайна сметка никой не може да промени истинската ни същност, това което сме, то е уникално и неповторимо. Трябва да се стремим да развиваме потенциала си, а не да го унищожаваме. Всеки човек трябва да се стреми да осъзнава и преодолява слабите си страни и да поддържа силните си такива. Защото никой не е перфектен, колкото и да претендира да е такъв. Тогава защо да продължаваме да имитираме някого, когото дори не харесваме, избягвайки собствената си същност? Какво като по този начин ще бъдем харесвани от другите, наистина ли това ще ни донесе удовлетворение? По този начин се опитваме да запълним някаква дупка, но само я разширяваме и задълбаваме.

Понякога използваме хората като средство да запълним празнотата, но когато те си отидат, тя започва да зее все по-широко. Може би е крайно време да осъзнаем, че трябва да си бъдем самодостатъчни, за да оцелеем и продължим напред. Защото животът ни е даден, за да го обичаме, да го живеем и да се учим от него. А защо всъщност да обичаме живота? Може би заради всички промени, предизвикателства, уроци, от които понякога си патим. Промяна се крие във всяко ново начинание, знание или порив. Просто трябва да бъдем достатъчно смели, за да преодолеем трудностите, пред които ни изправя. Като спрем да робуваме на другите, разгръщайки същността си и таланта си ще избягаме от зоната си на комфорт. И както е казал Никола Вапцаров: „Борбата е безмилостно жестока.” Но това твърдение не значи, че трябва да се откажем от нея, дори напротив. Продължаваме да се борим, въпреки всичко и всички, освобождавайки се от затвора на собствените си мисли.

„Аз не живея: аз горя. Непримирими

в гърдите ми се борят две души:

душата на ангел и демон. В гърди ми

те пламъци дишат и плам ме суши.”

„Две души” на Пейо Яворов

В следния стих е изразена много ясно и чувствено единствената борба, която има значение в живота ни – тази със самите нас. Понякога попадаме и в плен на собствените си фантазии, пожелавайки нечий чужд живот, без да се замисляме, че някой друг копнее за нашия. Забравяме за собствените си дадености, че дори ни се иска да сме се родили в друго време, в друго тяло. Накрая на живота ни тя е единствената, която трябва да спечелим. Животът може да ни отнеме най-скъпото, давайки ни най-важното, ако не сме благодарни за това, което имаме. Колкото и да съжаляваме за миналото и да копнеем за бъдещото, трябва да живеем в настоящето, освобождавайки се от затвора, който сами сме построили. От нас зависи дали ще останем в плен или ще се освободим.

---

Човекът – свободен и независим

(разказ за наркоманиите)

Историята съдържа истината проста – дрогата е падение, от което обаче има спасение. Единственото условие е, че трябва да го желаем, за да го получим. Борбата неизбежно ще е жестока, щом веднъж сме попаднали в клопката на дрогата. Колкото и силно да ни държи всяка зависимост, винаги има начин да се измъкнем от зловещите й и здрави лапи. Абстиненцията може да се пребори, но никога не ще се забрави.

Винаги се плашим, когато чуваме истории за наркомани, разказани от първо лице, и тайно се надяваме никога да не се доближаваме до тяхната съдба, дори и не пряко. Всъщност всеки ден ставаме част от тяхната участ, от техния живот. Неподадената ръка и отвратеният поглед също саботират борбата им, правейки я да изглежда още по-безмислена и пагубна.

Как можем да им помогнем да се възвърнат към нормалния, „чист” живот, отново прозирайки смисъла да живеят? Имам една изповед към всеки отчаян наркоман... Дозата, която вземеш днес, няма да ти донесе дълготрайно щастие, а само ще те накара да искаш още и още. Докато вече не виждаш изход, а светлината в края на тунела е твърде далечна и нищожна, че посягаш към следващото пакетче кокаин, следващата спринцовка, пълна с хероин. Кой те въвлече във всичко това, нима никой не ти подаде ръка? А мина ли ти през ума, че изборът беше в твоите ръце и ти избра да поемеш ръката на дрогата? Можеше поне да си останеш само с марихуаната, тя те правеше безобиден, а сега си дори агресивен.

Мили ЧОВЕКО, скъпи приятелю, знай, че борбата ти не е приключила. Днес може и да загуби битката, като взе поредната доза, но не си загубил войната. Не ме моли да ти простя, защото аз вече съм. Твой ред е да простиш на себе си, да счупиш оковите и да се спасиш от здравия, но сладък захват на дрогата. Друг те помня, макар и да те виждам изцяло изменен. Не забравяй, че ти сам позволи на хероина да те похити и да отнеме почти всичко човешко от теб. Не си отивай от нас, молим те да спреш да се завръщаш към пагубното начало, спасението ти не е в стария и порутен подлез.

Повярвай ми, звездите и слънцето все още светят, въпреки че не можеш да ги видиш. Знам, че дрогата замъгли погледа и разума ти. Но също знам, че душата ти е чиста и непокътната за разлика от разсъдъка и здравето ти. Мен не ме мисли, няма да ме спасиш като си отидеш. Позволи на мен и на всички, които те обичат, да ти помогнем да излезеш от тази мрачна пропаст.

Дори и в празния ти поглед долавям надежда и молба, отражение е на моя. Можем да ги оставим да се допълнят и разтърсят из основи и заедно да те съживят. Отровата все още не е решила съдбата ти, позволи на живота да те изцери от смъртната заплаха, която сам допускаш всеки ден. Не се погубвай, а стани и по пътя си продължи. Не си изгубил всичко, имаш нас, а ние сме сигурни, че можеш да се справиш, ако ни позволиш да ти помогнем.

Днес отново ти подавам ръка, а ти имаш избор да избереш между две – моята и тази на дрогата. Е, готов ли си за поредната дилема?

---

Писмо до бъдещето

„Мило бъдеще...”. Не, не мога да се обърна към теб така, няма да е честно спрямо двама ни. Не си ми нито мило, нито скъпо, защото не ми принадлежиш. Просто си пълно с очаквания и надежди, които не е сигурно, че ще оправдаеш. Ти си непредсказуемо, непредвидимо и... много често се страхувам от теб. Ето, виж какво ни довлече – последните месеци човечеството живее в пълна неизвестност от това, което може да му се случи, и не знае какво да очаква. С тъга разбрахме, че не сме подготвени за световна пандемия и въпреки това виждам повече добрите последствия от нея, отколкото негативните. Нека не ти подхвърлям позитивните си мисли, че ще вземеш да ги омърсиш и затриеш набързо, винаги така правиш. Затова ще спра с тази тема и ще те оставя да ми покажеш развоя на събитието само.

Но нима не е било винаги така? Цял живот тънем в неизвестност и очакване за утрешния ден, а малцина от нас успяват истински да се насладят на настоящето, единственото, което ни принадлежи. Много често господарите на живота ни са непоправимото минало и бленуваното, но и плашещо бъдеще.

Безброй пъти през деня и нощта ти позволявам да минаваш през мислите ми с всевъзможните си сценарии и случки. Всичко си го съчинявам сама, но ти си запознато най-добре. Веднъж съставих най-лошия и най-прекрасния вариант на живота ми. Първият има много малка вероятност да се случи, аз няма да му позволя да се сбъдне. Имах нужда да се сплаша сама. Хубавият е далеч по-реален заради реалните цели, които му поставих. А и двамата с теб знаем, че ще се боря със зъби и нокти, за да го осъществя.

Понякога ми се иска да спреш да се появяваш поне в съня ми, да ме оставиш да се насладя на почивката си без твоите хипотези и заблуди. Толкова си близко, колкото си и далеч от мен. Прииждаш всяка секунда и все не успявам да те уловя. Често ме караш да забравя сегашния момент. С миналото се карате кой да ме завладее. Веднъж е то, друг път си ти, но то като че ли ми е по-неприятно, защото не мога да го преживея отново и поправя. Но не му казвай, за да не се разсърди и спре да се връща при мен.

Иска ми се да затворя очи и да ме пренесеш някъде далеч от тук, за да знам какво ме очаква в даден момент от този така пъстър живот. Какво ли ми готвиш? Можеш ли поне да ми споделиш за какво да се подготвя, за да не ме сварваш неподготвена както всеки друг път? На теб сигурно ти е забавно, така че какво ли те моля. Сама се опитвам да се поуча от грешките си и тези на другите, но те продължават да ме застигат рано или късно. Всичко опира до волята в този живот, а само чрез нейното усъвършенстване ще успея да те достигна. Само ме чакай и внимавай да не ми избягаш и да не ми изиграеш отново някоя мръсна шега. Ще спра да ти прощавам и ще взема да се откажа от теб... не завинаги, разбира се, нали не трябва да достигам дъното от най-лошия вариант на живота ми.

Бъдеще, готви се! Можеш да си мислиш, че знаеш всичко, но не е така. Ще те изненадам, притежавам не едно и две неща, които не можеш да ми отнемеш. Надявам се да си съгласно да сътрудничиш и да не се опитваш да ми всяваш повече страх. Дръж се и до скоро! Известно време няма да си мисля за теб. Отивам да живея!

---

Добротворчеството - повод за гордост и нова мода

Българската история предлага безброй поводи за гордост, но и за срам. Срам и недоволство от дълго сведените пред робството глави. Но нима свободата не е по-сладка след дълго потисничество?

За съжаление на повечето хора, неопитали от свободата, им е отнело дълго време, за да се научат как да я прилагат в живота си. За щастие първите поводи не надделяват над вторите, но за жалост през последните години се появи терминът „нихилизъм”. Той важи за хора, които не се интересуват от собствената си история и национални богатства, показвайки безхаберието си едва ли не с гордо вдигната глава. Разбира се, не всички са такива и има много съвременни и успели българи, които могат да ни послужат за пример за съвременен национален герой. Те опитват да променят страшната реалност, създавайки непрестанен поток от позитивни новини. Добротворчеството, заложено в героите на Йовков, трябва да бъде винаги на мода. От нас зависи дали ще се стремим да го прилагаме във всички сфери от живота си. Не бива да се уповаваме единствено на миналото си и да забравяме, че трябва да създадем едно по-добро настояще, с което да се гордеем.

През ноември 2019 г. излезе книгата на Даниел Пенев „Хората, които променят България: Вдъхновение в 30 истории”. В някои от разказите си, в които са вплетени интервюта, са обединени повече от един българин. Мариела Станулова и Христо Бояджиев, например, основават сдружение „Тук – Там”. Първоначално през 2008 г. то все още се води доброволческа организация, обединяваща българи, завърнали се от чужбина, и включвайки ги в социални дейности. По-късно, през 2010 г., организацията се превръща в социален бизнес, който все още е част от неправителствения сектор. Днес сдружението се е посветило на три проекта: „Кариерен Кошер” – кариерен форум, свързващ компании с българи с опит в чужбина, които проучват възможностите за професионално развитие в родината си. На следващо място е „Гид на новодошлия” – наръчник, имащ за цел да помогне на завърналите се да свикнат отново със случващото се в България и да бъдат информирани. Най-новият проект е Фондът за стипендии на „Тук – Там” „Иди, учи и се върни”. Той служи в помощ на българи, които са приети в университети в чужбина и възнамеряват да се върнат в България след края на обучението си.

Мариела и Христо са само част от многото млади българи, които се борят за развитието на България, показвайки, че има смисъл да се живее тук. Мрънкането, апатията и отричането на каквото и да било хубаво в родината ни са неща, в които те не виждат смисъл. Промяната зависи от всеки един от нас, а вярата за по-хубав ден трябва да бъде подкрепена от съответните действия, за да стане реалност.

Изворът на вечната гордост от славното ни минало може да бъде пренесен и в настоящето ни. Захващайки книгата на Даниел Пенев, пред очите ви ще изскочат още безброй примери на хора, с които трябва да се гордеем и на които да подражаваме. Те имат нужда от нашата подкрепа. По този начин националното ни самочувствие ще бъде повод за една нова и съвременна мода.

Всеки съвестен човек ще иска да я следва и прилага в собствения си живот. Начин за това е като човек стане част от някое от тези сдружения или участва в благотворителни дейности. Така най-лесно и ефективно се усеща промяната, която правим в света. Бихме могли да поставим началото на една нова ера като създаваме и обръщаме внимание на хубавите новини от сегашната история. Например през последните дни в България се наблюдават две крайности на отношение към корона вируса. Единият е паника, граничеща с истерия за запазване на живота, а другият – безхаберие и лекомислено изричане на думите: „То мен няма да ме хване, защо да се притеснявам?”. По-добре е да се намираме в първото положение, защото тогава поне показваме, че сме загрижени за запазването на здравето и живота на нас и тези около нас. Изправени сме пред поредното изпитание към нас като народ. Ще бъдем ли единни и ще помогнем ли на изпадналите в нужда, които не могат да си набавят нужните стоки, или ще увеличим броя на прищявките си за безцелни разходки, вместо да си седим вкъщи? Целогодишно плачем за отпуски и ваканции, а сега когато ги имаме на разположение, не ги спазваме. Лично отношение към законите и нарежданията или отказ да съзрем сериозността на ситуацията?

Айнщайн е казал, че илюзията за знание е по-лоша от незнанието. Затова трябва да се информираме от сигурни източници, вземайки мерки за самите себе си. И това ще отмине. Но до този предстоящ момент не бива да падаме духом, бидейки егоисти спрямо обкръжаващия ни свят. „Око за око, зъб за зъб и скоро целият свят ще ослепее.” Е казал Махатма Ганди. Мисълта му е подходяща за сегашната ситуация, подтикваща ни да се замислим кое е по-важно – парите или живота ни.

---

Ето едно мое есе на тема доброволчество... :)

Доброволчеството като начин за подобряване и осмисляне на живота

През последните години реших да започна да се занимавам активно с доброволчески инициативи. Постепенно започнах да усещам положителното им влияние върху живота ми, започнах да се чувствам по-смислена и пълноценна, тъй като влагам енергия в нещо, което ми идва отвътре и има значение за мен и за света около мен. Виждам смисъла в това, защото чрез този вид дейности се постига истинска промяна в качеството ни на живот в социален и икономически аспект. Ще ви дам няколко примера от личния ми опит с доброволчеството до тук.

Най-ранните дейности, в които се включих, бяха свързани с даряване на дрехи – нещо, което не изисква особени усилия освен сортиране. То е от жизнено значение за тези, които имат нужда от запазени дрехи, за да се чувстват комфортно през всеки един сезон от годината.

Посещаването на кучета в местния приют в близост до Благоевград е друга дейност, с която се занимавах за по-дълъг период от време – около две години почти всеки уикенд. Помагахме с каквото можем – от разходки, грижа и игра с кучетата с цел социализиране до хранене, задействане и забързване на процеса по осиновяване. Веднага можем да видим смисъла от тези посещения въпреки първоначалната смразяваща гледка на виещи и разгневени кучета, затворени зад решетките. Свободата е най-присъщото нещо за животните и затова те не могат да проумеят, че макар и в малко случаи, ги затварят за тяхно добро. Смисълът е в благодарността, която изразяват чрез движението на опашките си повреме на разходката, храненето и в надеждата за осиновяване на много от тях. Днес доброволците все още продължават да се събират всяка седмица за посещение.

Ежегодишно се организират благотворителни концерти, базари и други събития, в които всеки може да се включи дори и с малко средства. Доброто винаги има смисъл и подадената за помощ ръка винаги ще бъде оценена от правилните хора. Много българи ще възразят и от лошия си опит и негативните новини и ще заявят, че няма смисъл да дават парите си като не са сигурни дали ще отидат за правилната цел. Винаги има риск, но това не би останало безнаказано и за по-сигурно можем да си направим по-подробно проучване за дадената благотворителност и нейните организатори.

В българската платформа TimeHeroes съществуват десетки инициативи, които чакат своите участници. И ако някой смее да твърди, че няма хора, които да участват в подобни смислени дейности, нека погледне статистиките. Откакто платформата съществува са създадени 2015 мисии от 764 организатори в 234 места из страната и са се включили 68 839 герои, а това не е малък брой особено спрямо населението ни!

Това доказва, че всеки може да намери време и средства да помогне за нещо, което смята за важно. До сега съм намирала места, на които да даря книги, дрехи, играчки за домове, записвала съм аудио записи за списание „Българска наука” и миналата година четох избрана проза и поезия на български автори за незрящите, отново на запис. А едно от нещата, в които взех участие през декември, беше кръводаряването.

Може да предположите, че не съжалявам за отдаденото време за нито едно от тези дейности. Напротив – те ме правят това, което съм, и ми помагат да намеря посока в живота си. Знам, че предстоят още много благотворителни инициативи, създадени от дейни и мислещи хора, които се интересуват от тези в нужда. Мечтая някой ден и аз да организирам и подпомогна за подобряването на живота ни по-мащабно. Всички сме хора, независимо от външните белези, финансови възможности и вярвания. Защото това, по което хората се познават, е способността ни за съпричастие и оказване на помощ на изпадналите в трудности.